.
За писателя Жоау Рикарду Лопеш може да се каже много. Той стана познат на Балканите най-напред благодарение на Таня Тарбук. Ще се ограничим с най-важното: досега е автор на седем поетични книги и именно в този жанр най-ясно се откроява неговият глас — роден като непрекъснат диалог с други поети, но и с творчеството на художници, композитори, режисьори, философи, антрополози, политици, исторически личности и обикновени хора.
Стилът му, наситен с извити метафори и многопластови алюзии, се отличава със специфична смес от разочарование и ирония, чрез която достига до същността на проблемите. Първото прочитане често подвежда. На пръв поглед леко и достъпно, неговото писане — както стиховете, така и разказите и хрониките — остава в съзнанието и чака своето разгадаване.
От биографията му е важно да се отбележи следното: роден е през 1977 г. в Северна Португалия (Гимарайнш), завършил е съвременна филология и работи като учител. В родината си е автор с нарастваща популярност. Подбрахме някои от най-новите му стихотворения, за да го представим на български език.
.
ХОПЪР
скъпи Едуард Хопър, добре правим
че гледаме щастието с известна условност. нещата наблизо
работят по-добре, не искат митнически такси,
кантиански основания или библейски стихове.
щастието расте по стъклените ъгли,
където си закрепил портретите си, и в други съвсем
банални срещи на битието — като в пастата за зъби,
в мириса на лавандула или в скритите извивки на тялото.
може би, скъпи Хопър, можем да го сведем до това:
събуждаме се в ден, в който слънцето е достатъчно,
изтупваме килимите през прозореца, тръгваме без посока
и намираме гнездо от узрели къпини, поглеждаме
надалеч и небето е грейпфрут, опиянен от светлина:
слагаме го в револвера и дръпваме спусъка на първия стих
или, безкрайна милост, на последния
.
HOPPER
meu caro, Edward Hopper, fazemos bem
em relativizar a felicidade. as coisas ao pé
funcionam melhor, dispensam taxas alfandegárias,
razões de natureza kantiana ou versículos
da Bíblia. a felicidade cresce nas esquinas envidraçadas
onde fixaste os teus retratos e noutros banalíssimos
encontros do ser como na pasta dos dentes, no
cheiro da lavanda ou nas saliências escondidas do corpo.
talvez possamos, caro Hopper, resumi-la a isto:
acordamos um dia em que o sol é bastante e
sacudimos os tapetes pela janela, caminhamos ao deus-dará e
encontramos um ninho de amoras maduras, olhamos
ao longe e o céu é uma toranja bêbeda de luz:
metemo-la no revólver e engatilhamos o primeiro verso
ou, misericórdia infinita, o último verso
.
.
БАЩА МИ
баща ми забива колове в двора.
на тези години още изправя оплетените редове грах,
ягодите, а също и белите цветове на сливата
и после тежките, красиви тела на плодовете ѝ.
кляка мълчаливо, за да поправя телове
и да вплита и разплита въжетата на тиквите.
понякога привечер продължава да връзва и развързва възли,
все клекнал, все приведен.
ако му подадем дума, вода, шепа обелени орехи,
вдига ръка, сякаш да ни отпрати.
често се връщам от училище по здрач, а той мълчи, свързва
и разсвързва, близо, далеч, все в тишина, тъканта
на галактиките.
защо работи толкова баща ми?
кому иска да предаде с такава мъка коловете си, изправени към небето?
какво казва езикът му, уморен, пълен с намеци,
вече гладен — искам да вярвам — за вечността?
.
O MEU PAI
o meu pai ergue estacas no quintal.
com esta idade levanta ainda as linhas ensarilhadas das ervilhas
e os morangos e também as flores brancas da ameixoeira
e depois os belos corpos pesados dos seus frutos.
põe-se de cócoras, em silêncio, a emendar fios de arame
e a entrançar e a desentrançar cordas de abóboras.
às vezes à noitinha continua a atar e a desatar nós,
sempre de cócoras, sempre de costas.
se lhe oferecemos uma palavra, água, uma mão cheia de nozes limpas,
ergue uma mão em sinal de protesto.
amiúde regresso da escola ao crepúsculo e ele calado, unindo
e desunindo, perto, longe, sempre em silêncio, a trama
das galáxias.
para que trabalha tanto o meu pai?
a quem quer passar tão sofridamente as suas estacas ao alto?
o que diz a sua língua defessa, prenhe de alusões,
faminta já – quero acreditar – da eternidade?
.
.
ВЕЧЕ ЗНАЕШ КЪДЕ ДА МЕ НАМЕРИШ
вече знаеш къде да ме намериш:
там, където геният и глупакът си разменят местата
и понякога се сбиват като две хлапета в междучасието.
в ръцете ми ще са същите пръсти, по-опърлени
от цигарите.
ще нося елегантното палто, което ми подари,
когато нямах друго.
обещавам да не те разочаровам:
ще повторя историята за Тристан и Изолда, която толкова обичаш,
или тъжната съдба на някой нов композитор,
или някоя ученолюбива клюка за деветте дъщери на Мнемозина
не ми искай обяснения и не ми давай съвети:
винаги съм мразил истината
по-добре отвори прозорците, за да влезе слънцето,
или ми донеси тихата поезия на стрък маргаритки
не съм амбициозен: знаеш, че никога не съм бил.
достатъчни са ми искрената любов, красотата на Бах
и тялото ти — на онова място, където (колкото и огньове
да горят) никога няма да успея да се стопля
.
JÁ SABES ONDE ME ENCONTRAR
já sabes onde me encontrar:
no sítio onde o génio e o imbecil trocam de posição
e às vezes pelejam, como dois garotos no recreio.
terei nas mãos os mesmos dedos, mais queimados
pelo cigarro.
usarei o casaco elegante que me ofereceste,
quando não tinha outro.
prometo não dececionar-te:
repetirei a história de Tristão e Isolda de que tanto gostas,
ou a triste sina de algum novo compositor,
ou alguma coscuvilhice erudita entre as nove filhas de Mnemósine
não me peças explicações nem me dês conselhos:
sempre detestei a verdade
prefiro que abras as janelas para o sol entrar,
ou me tragas a quieta poesia de um ramo de malmequeres
não sou ambicioso: sabes que nunca fui.
basta-me o amor sincero, a beleza de Bach
e o teu corpo no lugar onde (por muitas fogueiras
que ardam) jamais conseguirei aquecer-me
.
.
БАХ, МОЛЯ ТЕ!
забравям всичко,
ясния ужас от нечистотите, угризенията,
изпитанията,
пътуванията, които не съм направил,
птиците и мимолетните любови,
мрачния образ, който ме преследва в огледалото,
дните без сънища
вледенява ми се сърцето.
Бах, моля те!
.
BACH, POR FAVOR!
esqueço-me de tudo,
do claro pavor das impurezas, dos remorsos,
dos desastres,
das viagens por fazer,
dos pássaros e amores voláteis,
do rosto sombrio que me persegue no espelho,
dos dias sem sonhar
engelha-se-me o coração.
Bach, por favor!
.
ТЪГАТА НА РЕМБРАНДТ
въпросът винаги е бил този:
може ли някога, някъде тъгата
на някого да се насити по някакъв начин?
имаме своите съмнения по въпроса
тъгата споделя с водата греха на скъперничеството.
първо подскача, после се окопава,
малко по-нататък издълбава мрачни светлини
между хълмовете,
някой ден ни пресича пътя
„няма да минеш“ пише под сурдинка,
„няма да минеш“
нека разгледаме случая с Рембранд Харменсон ван Рейн
болката му сякаш е безпределна, расте от портрет
към портрет, като река, която знае, че е неудържима
в хищния си ход
гледайки очите му, гледащи се в огледалото,
виждаме Саския и дълговите записки, старостта, отпечатана
в подуванията и пукнатините на кожата
какъв е размерът или дълбочината на неговата тъга?
имаме представа по въпроса,
водата е добро сравнение
някой ден ни кара да потънем в делириум от сребърно‑желатинова хартия.
но нито там, нито така тя се показва напълно наситена.
тъгата не я търпи земната кора,
нейното царство е в най‑дълбоките адове,
или дори отвъд тях
.
A TRISTEZA DE REMBRANDT
a questão foi sempre essa:
pode em algum momento, nalguma parte, a tristeza
de alguém satisfazer-se de alguma forma?
temos as nossas dúvidas sobre o assunto
a tristeza partilha com a água o pecado da avareza.
primeiro saltita, logo depois entrincheira-se,
um pouco mais à frente escava luzes sombrias
por entre as colinas,
um dia corta-nos o caminho
«não passarás» escreve em surdina,
«não passarás»
vejamos o caso de Rembrandt Harmenszoon van Rijn
a sua dor parece ilimitada, cresce de retrato
em retrato, como um rio que se conhece imparável
na marcha predatória
olhando os seus olhos olhados ao espelho,
vemos Saskia e as notas de dívida, a velhice estampada
nos inchamentos e nas gretas da pele
qual o tamanho ou a profundidade do seu desgosto?
temos uma ideia sobre assunto,
a água é um bom termo de comparação
um dia faz-nos submergir num delírio de papel gelatina
de prata.
mas nem aí, nem assim, se mostra ela inteiramente saciada.
a tristeza não a suporta a crusta terrestre,
o seu reino é nos infernos mais ínferos,
ou mesmo para além deles
.
.
ХЮБРИС
след като ми поставиха диагнозата,
след като ми казаха, че трябва да гледам на живота като
на удължен кредит,
започнах да задържам молива върху дребни домашни неща,
нещо като да измерваш часовете
със слънчев часовник
има великолепни ъгли по стените
и дребни, тихи, трептящи животинки, които чакат
своя шанс: например дългоногите комари.
несръчни присъствия са, понякога непредвидими, често
бъркани от селяните с обикновени комари.
няма да се закълна, че никога не съм мислил
да реша проблема с един чехъл
интересно е как свеждаме живота до проблеми
след разговора с лекаря се улавям
как докосвам с върховете на ноктите си наклонените линии светлина
през щората, най-вече след шест
вечерта, особено когато спокойствието на насекомите
ме изпълва с носталгия
кой знае, може някое от тези създания
да дойде на погребението ми: по-добре е да не правя
повече от една-две крачки.
животът, който е проблем (куп от тях), не
обича предизвиквачите
дръзките — учи митологията — винаги плащат сметката
.
HYBRIS
depois de me terem diagnosticado a doença,
depois de me haverem dito que devia perspetivar a vida como
uma extensão do crédito,
comecei a fixar o lápis em pequenas coisas domésticas,
mais ou menos como quem mede as horas
por um relógio do sol
há ângulos soberbos ao longo das paredes
e pequenos animais silenciosos e vibrantes à espera
de uma oportunidade: por exemplo, as típulas.
são presenças desajeitadas, às vezes imprevisíveis, muito
confundidas pelos aldeãos com as melgas.
não vou jurar que nunca tenha pensado em servir-me
de um chinelo para resolver o problema
é interessante como resumimos a vida a problemas
depois da conversa com o médico, dou por mim
a tocar com a ponta das unhas as linhas oblíquas da luz através
da persiana, sobretudo a partir das seis
da tarde, especialmente quando a pacatez dos insetos
me enche de nostalgia
quem sabe uma destas criaturinhas não vá
ao meu funeral: o melhor é não ir mais além do que um
ou dois passos.
a vida, que é um problema (um monte deles), não
gosta dos desafiadores
os afoitos – ensina-o a mitologia – pagam sempre a fatura
.
.
ДОБРО УТРО
добро утро, казах аз на моята блажена покойна майка
а тя каза добро утро, сине мой
добро утро, казах аз на слънцето, там, отвъд декемврийските облаци
и слънцето ми отвърна добро утро, сине мой
добро утро, казах аз на въздуха, който профучаваше
вътре и вън от автомобила
и той ме поздрави добро утро, сине мой
добро утро, казах аз на бъдещето, което се сипеше тази сутрин
като монети, хвърляни непрестанно в глинено гърненце.
добро утро, бедни мой сине, отвърна то
как мога да бъда твой син, щом ти още не си се родило?
аз съм настоящето, миналото и бъдното,
едно, троично и съвършено като всички тайни
тогава аз съм трима, попитах
ти си, не си и тъй ще бъдеш – обясни ми времето
и всички неща наоколо
поклатиха глава в очите ми, навлажнени отвътре,
сякаш казваха амин, сякаш повтаряха амин
.
BOM DIA
bom dia disse eu à minha bendita mãe falecida
e ela disse bom dia, meu filho
bom dia disse eu ao sol, além, para lá das nuvens de dezembro
e o sol respondeu-me bom dia, meu filho
bom dia disse eu ao ar que passava a grande velocidade
por dentro e por fora do automóvel
e ele saudou-me bom dia, meu filho
bom dia disse eu ao futuro, que me caía nessa manhã
como moedas lançadas a todo o instante para um púcaro de barro.
bom dia, meu pobre filho, respondeu
como posso ser teu filho, se ainda não nasceste?
eu sou o presente, o passado e o porvir,
uno, trinitário e perfeito como todos os mistérios
então eu sou três perguntei
tu és, não és e assim serás – explicou-me o tempo
e todas as coisas em redor
menearam a cabeça no interior dos meus olhos humedecidos,
como se dissessem ámen, como se repetissem ámen
.
Подбор и превод на Никол Багряна и Силвия Ферейра
Никол Багряна (р. 1981) е поетеса, есеистка и преводачка. Тя е една от организаторките на Софийския международен литературен фестивал. Участва в списание „Пламък” и в издателство „Жане 45″.
Силвия Ферейра (р. 1990) е лекторка в Института Камоенс, преводачка и есеистка. Има докторска степен по сравнително литературознание.
.
